Вървя по алеята в парка.
Дърветата сипят листа.
Моя запазена марка
е да творя чудеса
от фантазии смели и леки
и прекрасни мечти за любов,
докато покрай мене полека
минава самият живот.
Снежинки в небето прелитат
и тихо засипват света.
Но за мен все още никой не пита
защо се разхождам сама
и дали не ми е студено
като мечтая сама под снега.
Навярно вече е време
да се прибера у дома.
Слънце изгрява напролет
и топло е в парка сега.
Отново душата ми моли
за човешката топлина,
за детския смях и игрите,
за пътешествия по света.
А аз стоя там, но съм скрита
дълбоко в своята самота.
Дано някога, в някое лято
да успея да се размразя,
да заживея богато, богато -
със човешката топлина
от много хора в живота край мен,
от кръвната група мечтатели.
Дано скоро дойде тоз хубав ден,
и със моите нови приятели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар