Вчера навърших 59 години…
Звучи ужасно, нали…
Когато бях на възрастта на синовете си, хора на подобна
възраст ми се струваха ужасно стари, бити карти, извън строя, чудех се как
живеят, очаквайки единствено смъртта, без никакви перспективи и надежди…
Сега …
Сега се чудя как някой би могъл да си мисли подобни
глупости. Та аз не съм стара, не съм в края на живота си, твърде много неща още
не съм свършила, те предстоят, аз ги очаквам, работя за тях… И най-важното –
чувствам се достатъчно млада, за да ги свърша, за да имам значение все още за
този свят… Мисълта да легна и да чакам кога ще умра все още не стои в главата
ми. Не съм сигурна и дали изобщо някога ще се появи.
Но ме гложди мисълта, че все още имам твърде много работа
за вършене, а може би времето ми не е толкова много. Защото неусетно започнах
да пия по една шепа хапчета сутрин, неусетно все по-често ми се иска да полегна
и да си почина – аз, която нямах спиране и винаги съм била толкова активна и
неуморна, дейна…Улавям се, че започнах по-често да се примирявам с глупостта,
простотията и нахалството – аз, известният борец с вятърни мелници…
Първо да свърша това, после ще живея…
В първите години от активния си живот гонех кариера –
после ще живея…
След това – трябваше да спасявам съпруга си, с когото
много се обичахме – после ще живея…
След това той почина и трябваше да спасявам децата –
после ще живея…
Набрах неистова инерция да спасявам някого – после ще
живея…
Изведнаж вчера си дадох сметка, че всъщност животът ми е
изтекъл, докато спасявам някого и аз не съм живяла… Че всъщност не съм живяла
според собствените си критерии, а според нуждите на други хора извън мен,
просто защото съм много отговорен човек. Оказва се, че най-изявеното ми
качество, което е подчинило целия ми живот е силното чувство за отговорност. Може би за това ми е била предопределена от
съдбата тази мисия.
А през това време моят живот е текъл покрай мен и не съм
го живяла реално. В един момент се пробудих и видях, че всичко се е променило –
техниката, хората, взаимоотношенията, ценностите…А аз съм си същата. И разбрах,
че не само, че нямам време, но и характерови възможности, за да го живея сега.
Всъщност, може би, всички възможности са безвъзвратно загубени…Но дори и да не
са, аз вече съм твърде уморена, за да се боря да живея по моите критерии. Може
би ще трябва да се примиря, т.е. да се адаптирам отново, но днес и това ми е
много трудно… Точно за това имам нужда от помощ, но хората, които биха могли
дами я дадат, вече ги няма. Тогава – какво следва…
Може ли някой да ми каже – КАКВО СЛЕДВА. Може би някъде
там съществува някой, който би могъл да ми отговори…
Може би…
Надеждата умира последна.
