ЕСЕННИ ИСТОРИИ

ЕСЕННИ ИСТОРИИ

ОБИЧАМ ЕСЕНИТЕ В СОФИЯ

Това са измислени истории.

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Обичам есените в София. През октомври. Слънчево, тихо и топло. Миризма на есенни листа. Дървета в кафяво, жълто и тук-там – зелено. В неделя по обяд в центъра няма много хора. Улиците са тихи. Преди години обичахме с мъжа ми и децата да се разхождаме по “Московска” в такива дни, да разгледаме сергиите с покривки пред “Александър Невски”, да приседнем във Виенската сладкарница, да послушаме пианото и отново навън – в софийската есен.

Сега понякога го правя отново, но сама. Вдишвам миризмата, слушам уличните музиканти и си спомням какъв прекрасен човек беше Доби, мисля си колко съм самотна без него и без онези вълшебни есени в София...

Сега отново има такива есенни дни. И те са изпълнени със звуците и миризмите на днешния ден, с днешни млади хора, живеещи своята си история.

Като Рори, например...

Вървеше по “Московска” и не се и опитваше да скрие сълзите, които се стичаха от очите и. Не виждаше нищо около себе си – нито цветовете на есента, нито малкото хора, които бавно крачеха в топлия неделен ден. Дори се блъсна в жена на средна възраст, усети, че тя се поспря и искаше нещо да и каже, но побърза да се отдалечи. Нямаше нужда от ничие съжаление. Достатъчно и беше, че си позволи да се самосъжалява и даде воля на сълзите си.

Почти година мина от онзи грозен декемврийски ден, в който загубиха най-хубавото, което притежаваха. Сякаш мигновен пожар ги заля и изпепели. И нея, и децата.

Вчера беше на родителска среща в училището на големия и син. Отнво не можа да се въздържи – захлюпи се върху чина и заплака на глас. Пред децата се държеше, но само крачка встрани от тях и – край – постоянно плачеше и заекваше. Не можеше да върже цяло изречение.

До нея беше седнала майката на друго дете. Изненадващо, но тя не се отдръпна встрани при тази сцена, както правеха повечето хора, не желаейки да се задълбочават в чуждия проблем. А беше ясно, че има такъв. Тази жена просто се приближи, обгърна раменете и и я изведе от класната стая.

До късно през нощта стоя при нея – говори, плака, говори, плака... А тя, милата, слушаше съпричастно, откликваше с подходящи забележки, не мълчеше, а говореше, но не с клишета, колкото да отбие номера, а мъдро, оптимистично, интелигентно, с много свежо чувство за хумор вмъкваше остроумни и весели забележки. Стилът и беше забележителен и успя да прикове вниманието на Рори. Успя да стигне до мислите и, до душата и. Каза и, че оттук-нататък често ще се виждат, дори и Рори да не го иска.

Днес, вървейки по “Московска”, Рори плачеше, но вече не мислеше за самоубийство. Вече мислеше с облекчение за следваща им среща.

Замислена – отново се сбута в някого – този път спря и погледна. Беше прекрасен висок мъж с интелигентен поглед. Тя замря и посегна да избърше едната си сълза. Той посегна и избърса другата...

ЕСЕННИ ИСТОРИИ - ЕЛЕНА

            Много странно – оказва се, че страшно много хора са самотни.

Когато Доби беше до мен, не съм се замисляла изобщо. Чувствах се значима и удовлетворена. Не знаех за света извън нас. Нямах нужда да знам. Когато се наложи да разбера, останах изненадана от това колко много хора живеят сами, самотни, неудовлетворени. И колко много от тях не правят нищо, за да променят това. Може би защото никога не са имали шанса поне за миг да се докоснат до пълноценни човешки взаимоотношения. Може би те изобщо не знаят за съществуването им...Дори и достигнали до есента на своя живот.

“Здравейте! Аз съм Елена от сайта за запознанства. Изпращам Ви снимката си, защото смятам, че така е честно. Но също така искам предварително да уточня, че ситуацията, в която съм попаднала, не ми позволява да създам семейни взаимоотношения с когото и да било. Просто – приятелство. С възрастен човек. “

Ели натисна Enter и въздъхна. Тази работа със сайтовете за запознанства никак не и харесваше. Сякаш бяха за по-млади хора, а не за такива като нея. Но вече знаеше, че има нужда от помощ – преди всичко за емоционална подкрепа. Прекалено често беше започнала да усеща голяма празнина в душата си, която цъфна няколко години след шока от преживяното. До сега се отдаваше изцяло на идеята да помогне на децата. Но вече това не и беше достатъчно. Дори и свекърва и често повтаряше – трябва да си устроиш живота.

Е – поне щеше да опита. Профилът на този човек и беше харесал със жаждата за добро. Дано този път да се получи...Утре ще провери пощата си отново – може пък да получи отговор.

Влезе в кухнята и се зае да приготвя обяд за децата. Големият не обича ябълки. Малкият не обича яйца. И двамата не обичат риба. Но много обичат сирене. Господи! Откъде да вземе пари за малко сирене...

На врата се позвъни.

- Ели, връщам се от село. Направих малко домашно сиренце – прясно. Нека си хапнат децата.

Сълзите сами потекоха по бузите и. Пепи отдавна правеше така – каквото донесе от село, ще и даде малко за децата. И Господ винаги я изпращаше, когато Ели биваше отчаяна и не знаеше откъде да изкопае пари за сирене или мляко.

Цяла година Ели поддържа връзка с този човек – вяла и напълно неудовлетворителна за нея. Още от самото начало и стана ясно, че самият той има нужда от помощ и тя беше готова да му я даде. Толкова беше свикнала в годините да помага и на близки и на случайни хора, че и сега не се замисли – от сърце започна да му помага за всичко – пари, храна, вещи, решения на житейски ситуации. С надеждата, че рано или късно той също ще заеме позицията, която на нея и бе нужна и ще и помогне поне емоционално. Но не – това не стана – той искаше, настояваше, правеше всичко възможно, за да я принуди да го вземе под крилото си изцяло – едва ли не да го осинови, да се настани в семейството и, да бъде на нейна издръжка. Много от това Ели правеше, но не и да го настани в дома си. Нямаше му вяра. Не показа никакви качества, с които поне малко да се доближи до това, на което бяха свикнали с Филип – уважение, търпимост, уравновесеност, желание да даде, да помогне и преди всичко – свежо чувство за хумор и оптимизъм.  Този човек идваше на гости и се разпореждаше сякаш има право на това. Очакваше и тя и децата да му слугуват, а в това време той продължаваше да поддържа реални и виртуални връзки с други жени. Не уважи нито нея, нито децата по някакъв начин. Често Ели биваше толкова отчаяна, че беше на ръба да отстъпи и да го приеме за член на семейството. Сякаш Господ я предпази. И след много скандали, разправии и лъжи изведнаж изчезна. Без да направи и минимален опит да се приспособи, да влезе интелигентно в живота на тези препатили, изгорени и изтръпнали в болката си хора. И децата и тя въздъхнаха с облекчение. Защото и тримата бяха добри хора и не искаха да нараняват никого, а просто да помогнат и да получат помощ. Сам по себе си той не беше лош човек, но не беше в тяхната орбита. Вероятно никога не е имал шанса поне за миг да се докосне до пълноценни човешки взаимоотношения и не ги е познал. Но и не направи опит за това.

Ели остана с надеждата, че поне продължава да прави това, което правеше през цялата година – да седи по цял ден пред компютъра и да си “говори” с разни жени по сайтовете за запознанства, защото точно това познава и това го удовлетворява.

Но тя нямаше нужда от такъв тип взаимоотношения. Имаше нужда от другар до себе си, с който да споделят ежедневието и да посрещат заедно трудностите, както беше с Филип. Поне натрупа житейския опит и разбра, че повечето хора извън нейното семейство са такива - не знаят, че съществува и друго. Сега беше по-спокойна с решението, че съдбата и е предопределила да продължава да е сама  и да не обръща внимание на болката в душата и на онази празнина, която остана след Филип. Ясно е, че тя няма как да бъде запълнена. Хора като Филип се срещат много рядко и тя е имала щастието да живее с един такъв Човек...